Рано сутрин птичките и въздухът посрещат ме от сън. Заставам на прозореца, леко сънена, но готова за приключения. Рутината място не отстъпва и всичко останало си минава по реда. След това малко по-будна, отивам на закуска. Хапвам си вкусотийки и съм още по-заредена.
Дойде моментът да тръгнем към поредното приятно пътешествие. С баба Райна и баба Росица се запознахме в село Горно Драглище. Заедно с тях на различни игри поиграхме. Върнахме се назад във времето, където децата са играли задружно до късно вечер без страх... Където телефоните не са били незаменими.
Качихме се на кокили, търкаляхме карачки и играхме на „прескочи кобила“. Дойде и най-забавната за мен част... времето, прекарано с баба Яна и баба Росица. Точихме баница и облякохме народни носии. Когато сложих дрехите върху себе си, настръхнах. Изтръпнах от гордост, виждайки красотата на традиционните български дрехи. Разбира се, нямаше как да си тръгнем без да завъртим едно хорце. Почувствах го като „черешката на тортата“. Хванахме се за ръце и започнахме да танцуваме в двора на къщата на баба Дешка. Не знам дали заради текста на песента, който беше тъжен, или заради емоциите, натрупали се в мен, но аз се разплаках. Това бяха сълзи, пълни с гордост и радост.
Следващото нещо, с което се занимахме беше със сладки приказки да израборим нишани за късмет. Хапнахме ялова баница и потеглихме към следващото място, което ни чакаше да го опознаем.
Това преживяване беше невероятно. То беше път към едни сякаш изчезващи ценности и традиции,които винаги докосват душата и сърцето... Някакси винаги възкръсват като феникс от жарта.
Дойде моментът да тръгнем към поредното приятно пътешествие. С баба Райна и баба Росица се запознахме в село Горно Драглище. Заедно с тях на различни игри поиграхме. Върнахме се назад във времето, където децата са играли задружно до късно вечер без страх... Където телефоните не са били незаменими.
Качихме се на кокили, търкаляхме карачки и играхме на „прескочи кобила“. Дойде и най-забавната за мен част... времето, прекарано с баба Яна и баба Росица. Точихме баница и облякохме народни носии. Когато сложих дрехите върху себе си, настръхнах. Изтръпнах от гордост, виждайки красотата на традиционните български дрехи. Разбира се, нямаше как да си тръгнем без да завъртим едно хорце. Почувствах го като „черешката на тортата“. Хванахме се за ръце и започнахме да танцуваме в двора на къщата на баба Дешка. Не знам дали заради текста на песента, който беше тъжен, или заради емоциите, натрупали се в мен, но аз се разплаках. Това бяха сълзи, пълни с гордост и радост.
Следващото нещо, с което се занимахме беше със сладки приказки да израборим нишани за късмет. Хапнахме ялова баница и потеглихме към следващото място, което ни чакаше да го опознаем.
Това преживяване беше невероятно. То беше път към едни сякаш изчезващи ценности и традиции,които винаги докосват душата и сърцето... Някакси винаги възкръсват като феникс от жарта.
Коментари
Публикуване на коментар